8. НЛК "МОРЕТО!" - Специална награда "Георги Ингилизов"

четвъртък, 19 декември 2024

Начало

България

Свят

Политика

Култура

Образование

Море

Темида

Тема плюс

Бургас | Страната

Киносалон | Изкуство и книги | Театър и музика

Кореспонденции | По пътя | Градски легенди

Начало » Изкуство и книги » Море
8. НЛК "МОРЕТО!" - Специална награда "Георги Ингилизов"

Ина Вълчанова и Румен Денев
Фото: Сдружение "Лумен"

17 октомври 2023, вторник

Ракурс

За осма поредна година в Ахтопол бяха раздадени наградите на Национален литературен конкурс “МОРЕТО!”.

Жури в състав председател Митко Новков и членове Христо Карастоянов и Ина Вълчанова определи фаворитите сред повече от 200 участници.

По традиция “Ракурс” ще публикува отличените творби. Днес представяме Специалната награда “Георги Ингилизов” (парична премия от 1000 лв. и пластика), която се връчва за втора поредна година. Получава я произведението, впечатлило най-силно журито (независимо от жанра).

Носителят на приза е Румен Денев за разказа му “Господарят на положението”. Писателят присъства на церемонията по раздаването на наградите, която се състоя в артистичното пространство на “Галера ah Gallery” в Ахтопол на 8 октомври т.г. и прие наградата си лично от председателя на сдружение "Лумен" Катя Съева, която е организатор на конкурса, и Ина Вълчанова.

Тази година пластиката към Специалната награда „Георги Ингилизов” е дело на великотърновския даровит скулптор Борис Борисов, изваял образите на бележити българи в множество градове в страната, получил и международно признание.

Скулптурата “Морето!” е подарък и уникален жест към конкурса, за който организаторите сърдечно благодарят.

ГОСПОДАРЯТ НА ПОЛОЖЕНИЕТО

Бракоразводното им дело с Ралица започна преди три години. След като жена му и техният син Любчо се изнесоха от апартамента, Андриан сякаш прихвана вирус. Вирус на гневно презрение към околните хора, смесено с отвращение към вещите наоколо и към цялото възможно бъдеще. В главата му постоянно беше облачно с прегърмявания. В устата му горчеше. И така три години това презрение го караше понякога да се спречква със случайни хора по глупави поводи. Вирусът на гнева го спречкваше дори с него самия. Вчера сутринта, преди да тръгне за офиса си от големия и самотен апартамент, хвърли пълната чаша с кафе по образа си в огледалото без всякаква нормална причина.

С разума си разбираше всичко. Разбираше, че трябва да обърне гръб на миналото. Той, Андриан, беше интелигентен, образован и успешен. Беше собственик на три магазина в Пловдив, това му гарантираше нормален живот. Неговият адвокат, с когото бяха съученици от математическата гимназия, започна да влиза и в ролята на психотерапевт, защото забеляза, че този развод прекалено го убива.

–Андро, ти си зациклил, майна. Гледай напред. Това твоето е от гордост. Не успя да контролираш нещата в брака си и сега се тровиш. Това твоето е гняв. Гневът е енергия, трансформирай я! Превърни я от разрушителна в съзидателна!

Андриан слушаше с половин ухо тия поучения, прочетени в някоя книжка със заглавие „Как да бъдем позитивни“, и почти беше готов да му се разкрещи. Едва се стърпяваше да не се спречка и с него. Едва.

–Захари, извинявай, но трябва да тръгвам – каза му той, след като остави десет лева на масата в кафенето, където бяха обсъждали брачното имущество. Любчо беше на шест годинки и Районният съд можеше да постанови апартаментът да бъде ползван от Ралица. А този апартамент беше негова собственост от преди брака. Но и това не го гневеше толкова. Андриан обичаше да го обичат. И когато инвестираше в някой човек, той очакваше този човек да го обича безропотно. А Ралица му каза в лицето, че вече ѝ е безразличен.

Отношенията между партньорите в брака са в някакъв смисъл мистични. Защо хората се залюбват и разлюбват не може никога да се разбере точно.

„Ами играй театър, глупачке! Прави се на любеща съпруга! Всички го правят! Само тя не може!“ – мислеше Андриан и пак започна да се навива. След десет крачки, които направи по тротоара, вече дишаше плитко и лицето му се зачерви. Скоро беше ходил на преглед при личния си лекар и д-р Пенева го успокои, че няма хипертония.

–Защо мислите, че имате високо кръвно? Млад човек, на трийсет години, здрав и прав – учудено го попита тя. И едва не добави: „И хубав!“

Той промърмори нещо неясно и помоли за направление за кръвна захар. Тя му даде направление, но го увери, че според нея изглежда напълно здрав. След два дни се оказа, че резултатите от теста за кръвна захар са в нормата.

И така Андриан беше здрав и гневен.

На сутринта смени датата на календара в офиса си. Наложи се да скъса листа за юли. Започваше август. Някога, докато живееха заедно с Ралица, през август ходеха на море. Бяха на почивка, когато се спречкаха и тръгна всичко на провала. Любчо си играеше на пясъка, тогава беше на три. Сладур. Плажът беше пълен с хора. Андриан се взираше в лаптопа си, проверяваше наличностите в някакви складови документи. Изведнъж вдигна поглед и видя зелените очи на Ралица. Тя го гледаше с поглед на непозната. Сякаш го виждаше за пръв път. Сякаш се чудеше какво прави с този чужд човек под един плажен чадър.

Така започна всичко. Вместо да се опита да оправи нещата… Вместо да бъде внимателен и нежен към нея, той се разгневи. „Истината е, че Ралица беше и е изключително сексапилна, чаровна и има умен поглед. Не че е умна, но има умни очи“ – мислеше си младият мъж, гледайки календара. Изведнъж реши да подпали към морето. Още на другия ден.

Вечерта си приготви багажа в една чанта, която навремето купиха с Ралица. Тя избра тази чанта. Като си спомни за това, пак се ядоса. Без друго от много време трудно заспиваше. Удари две глътки водка направо от заледеното шише и пак го прибра в камерата на хладилника. Алисия го беше търсила по Messenger. След половин час пак пийна. Към три часа почти щеше да се свърже с Алисия за виртуална среща. Отказа се. Все пак поспа към четири часа, пи кафе и реши да тръгне към морето рано заранта.

Автомобилът Audi A3 Sportback мъркаше по магистрала „Тракия“. Андриан поддържаше 110 км/ч и пак се сети за Алисия. Тая история беше глупава и перверзна. Той не беше се срещал с тази жена на живо. Запознаха се в чата и лека-полека стигнаха до интимности. Виртуалният секс е като безкофеиновото кафе или безалкохолната бира.

–Тотален онанизъм! – каза гласно, но тихо Андриан и даже се огледа наоколо. Освен него, разбира се, нямаше никой в колата.

–Тотален онанизъм! – изкрещя той вече гръмогласно и после се изкикоти истерично. Кикоти се цели три минути с хълцане и хриптене. Закашля се и чак му излязоха сълзи на очите. После въздъхна дълбоко и започна да си прави мислено списък с ползи и вреди от отношенията му с Алисия.

„Виртуалният секс е безопасен в медицински смисъл. Но винаги остава едно чувство за неудовлетвореност, за липса на пълнота. С Ралица се чувствах изпълнен. Обаче с Алисия няма миризми. Няма зловоние и смрад. Обаче няма и ухание. С Ралица ме обгръщаше сладострастно ухание.“

Андриан беше завършил българска филология в Пловдивския университет. Някога беше писал стихове. Сега продаваше дрехи втора употреба.

„Виртуалният секс е second hand, – мислеше младият гневен мъж – ръчен секс.“ Пак се разсмя болезнено. „Обаче и уважението има значение. С Алисия се уважаваме. Всеки от двамата има полза от другия. Ралица не ме уважаваше. Това е то.“

Андриан се улови, че, през цялото време на пътуването, само жени са му в главата. Някъде към Ямбол взе решение да потърси платена любов в курортния град, за където се беше запътил. Стигна Бургас, после продължи още доста и най-после пристигна. В този курортен град бяха идвали навремето семейно с Ралица и Любчо. Тази вечер той щеше да потърси жена за една нощ. „Аз съм господарят на положението! Свободен съм да правя каквото си искам и това, което го искам ще го получа, защото съм господарят на положението!“

Настани се в хотел пет звезди. Под душа продължи да си напява „Аз съм господарят на положението!“ и с гордост се любуваше на мъжкото си достойнство. Мъжкото му достойнство беше готово за подвизи.

Накрая на алеята, която беше успоредна на плажната ивица, имаше ресторант за морски дарове. Беше късен следобед, той беше прегладнял и си поръча няколко вида риби, миди, бяло вино и сладолед. Ядеше гневно, настървено, сякаш отмъщаваше на храната. Младата сервитьорка, навярно студентка, работеща, за да изкара някой лев през лятото, го гледаше с тревога и даже страх. Когато той си тръгна, тя въздъхна облекчено. Беше ѝ оставил тлъст бакшиш, но в този мъж имаше някакво негативно напрежение. Все пак момичето следваше психология, каквото и да означава това.

Следващата стъпка на Андриан беше да намери един определен бар, който беше запомнил от преди три години. Тогава, преди три години, един познат от плажа му беше подшушнал, че там може да намери проститутки на завишени цени, но си струвало, защото той, познатият от плажа, нямал никакви оплаквания. Заведението се казваше „Каре дами“. Фантазиите на Андриан го опияниха като райски газ. Той си представи блондинка, брюнетка, чернокоса и червенокоса и как ги сменя през час. После си тръсна главата и се разсмя. „Аз съм господарят на положението, смотльовци! Аз съм господарят на положението!“

Изведнъж го присви жлъчката. Седна на една пейка на алеята край плажа и впери поглед към залязващото слънце. Лицето му се сгърчи. Минаха две млади жени и го огледаха преценяващо. Едната прошепна на другата така, че чак той я чу:

–Готин, пък сам!

„Глупачки! – промърмори в отговор господарят на положението. После стана и тръгна да разгледа курортното градче. Видя магазин за дрехи. Купи си нови бански, три моряшки фланелки и сламена шапка. Върна се в хотела и си приготви малкия сак. Обу и чехли. Тръгна към плажа. Беше решил, че е рано за бар „Каре дами“. Плажът се беше поосвободил от летуващи. Това беше добре. Само навалици му трябваха! Постели кърпата си и се съблече по бански. После влезе във водата, наплиска се и усети соления вкус на морето. Чак тогава забеляза, че спасителите бяха вдигнали червения флаг. Потопи се до кръста и реши да излиза. Изведнъж някъде вътре в него изрева лъв: „Аз съм господарят на положението, мамка му! Не ви признавам червените флагове, не ви признавам забраните, не ви признавам…“ Не се сети какво още не им признава той на тях и целият му тригодишен гняв, цялата му напориста сърдитост към света, всичката отрова в кръвта му го накара да тръгне срещу вълнението на морето.

Спасителите го извлякоха на пясъка ни жив, ни умрял. Извадиха от гърлото му водорасли. Притискаха корема му и той повърна горчива вода. Един брадат и мустакат спасител му направи дишане уста в уста. Андриан оживя. Но на никого не можеше с думи да опише по-късно какво му се случи, докато се давеше. Това беше едно премеждие от бездната, което завъртя цялата му същност като пумпал. Отначало започна да вика за помощ и присъщият му гняв го караше да се сърди на ситуацията. После разбра, че ще умре и наистина започна да умира, задушавайки се. Опита се да се бори. Накрая се умори да се бори и го обхвана непознато съгласие. Андриан се съгласи с морето. Съгласи се, че морето е господарят на положението. Отровата на неговия гняв беше изсмукана от солената вода. Морето можеше да поеме всичката човешка отрова и гняв на света. Спасителите извадиха от морето друг човек, не онзи, който влезе във водата. Те спасиха тялото на Андриан, а морето спаси Андриан от самия Андриан. Морето беше неговият психолог, неговият психотерапевт, неговият психиатър.

Морето беше господарят на положението.

***

РУМЕН ДЕНЕВ е роден през 1958 година в Казанлък. За първи път публикува стихотворения през 1973-та.

Следвал е в Литературния институт „Максим Горки” ‒ Москва. Завършил е българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски”. Магистър по библиотечно-информационни технологии ‒ Софийски университет „Св. Климент Охридски”.

През 1986 година излиза стихосбирката му „Животът на дъжда”, за която през 1987-ма му е присъдена Националната награда за дебют в поезията „Южна пролет” ‒ Хасково. Автор е още на сборниците със стихотворения и поеми: „Вечният мир” (1990), „Последно”(1999), „Звукописи”(2001), „Стихотворения”(2005), „Посоки на погледа”(2006), „Люлка на вселената”(2011), „Подражание на псалтира” (2014) и „Математическа поема”(2016).

Издал е есеистичните книги „Град България”(2012), „Назад към човечеството” (2014) и „Белият гарван” (2018).

За книгата си „Вокалното стихосложение” (2019) получава съпътстваща награда на конкурса „Христо Фотев” в Бургас през 2020 година.

Превеждан е на английски, руски, турски и френски.

Главен редактор е на списанието за литература и изкуство „Кула” – издание на Община Казанлък.

Членува в Литературен кръг „Смисъл”, в Българския ПЕН-център и СБП.